Кратки бележки върху традиционния чин за признаване на светци в Православието – aрхимандрит Киприан

1. Свещеното Предание на нашата всесвета Православна Църква никога не е установявало официален църковен чин за признаването на светци.

2. Първоначално общото съзнание на благочестивия Божий народ, на поместно равнище (т.е. манастир, енория, село, град, област или поместна църква) непосредствено, спонтанно и единодушно е отдавало почит на покоен християнин с икони, служби и празнуване паметта му, на което общо съзнание са били известни светостта на неговия (или нейния) живот и дара на молитвено дръзновение пред Бога, както и чудесата, извършени по неговото (или нейното) молитвено ходатайство; по такъв начин той (или тя) са се явили покровители и благодетели, и утешители на вярващите

3. Това непосредствено признаване светостта на отделен християнин без каквито и да е особени процедури и въз основа на местното познаване на неговия (или нейния) живот постепенно се е разпространявало с течение на времето и е навлязло във вселенския живот на Църквата.

4. До самото падане на Константинопол спонтанното почитане на светците на поместно равнище произтичало без посредничеството на църковните власти; когато властите се намесвали — а това, във всеки случай, било твърде рядко — това било акт на съдействие и провъзгласяване.

5. С други думи, свещеният синод на дадена отделна поместна църква не се намесвал, за да одобри или отхвърли честта, отдавана на светец, но за да утвърди (διαπίστωσις) нещо, което вече съществува и в действителност — а именно поместното знание за светостта на някого, — като провъзгласи това в тържествена церемония (διακήρυξις) и вписването на името му (й) в списъка на светците (έγγραφη εις το Εορτολόγιον), с цел да бъде осведомена вселенската Църква за неговата (или нейната) святост и да установи трайно неговото (или нейното) почитание (καθολική βίωσις).

6. Продължителното подхранване на тази традиция свидетелствува, във и от само себе си, че оспорването или възпрепятствуването на незабавното и спонтанно отдаване на почит към светците, явени от Бога, преди това да е официално определено от църковните власти, е една неправилна практика Последната несъмнено представлява нововъведение, произлизащо всъщност (несъзнателно или направо) от влияния, чужди на Църквата, а именно, от папизма, чието влияние е било и за съжаление продължава да бъде най-изразено главно в Руската църква — особено по отношение на разглеждания въпрос и по-специално във връзка с „ритуала“ или „службата“ за обявяване на светец [службата на „канонизация“, ако използуваме по-обичайната дума, която е заета направо от римокатолицизма, или „прославление“, ако използуваме по-уместната, но също тъй не съвсем точна дума — бел. англ. прев.].

7. Въз основа на тази по-съвременна практика въпросът за това дали даден светец трябва да бъде почитан зависи повече, ако не дори изключително, от находките на комисия, при което определящият критерий е внимателното „разследване“ на живота на светеца а не на всеобщото съзнание на благочестивия народ, който единствен има власт да отдава непосредствено признание на даден светец и да поддържа живо неговото почитане през вековете.

8. В заключение и като обобщение на този сбит преглед на въпроса за признаването на светци трябва да отбележим следното, тъй щото опасната политика, прорастваща от горепосочената обновленческа практика да бъде избегната:

а) в лоното на Църквата са живели личности, богато надарени с даровете на Св. Дух, които обаче не са били почитани като светци от вярващите или предлагани за такива от Църквата, макар нейната съвест винаги да ги е признавала като видни членове на църковното тяло.

б) Сам Бог е, Който решава кой от видните и несъмнено спасили се членове на Църквата може да бъде почитан като светец. Бог е, Който може да обдари светеца с дара на молитвено дръзновение и чудотворство след кончината му, явявайки така Своя слуга, по един изключителен и особен начин, като защитник, благодетел и утешител на Неговия народ.

в) Изключителните дарове на дръзновеното молитвено застъпничество и чудотворството след смъртта, които са причинно свързани, съставлява единствения по рода си и особен белег на светеца, който го отличава от другите видни членове на Църквата.

г) Пренебрегването или недоглеждането на тези съществени белези на светостта води до погрешно разбиране и крайности, чието последствие е внасяне на лъжа в празничния календар на Православната Църква.

9. Излишно е да казваме, че по-горните коментари относно белезите на светостта не се отнасят до случаите с мъченици и изповедници на вярата, поради това, че очевидно тези светци, по силата на самото свое изключително дарование на мъченичеството са показали едно добро свидетелство в извънредно трудни времена.

Автор, Архимандрит Киприан, секретар на св. Синод на противостоящите

Превод от английски език с незначителни съкращения. Archimandrite Cyprian, A Few Remarks on the Traditional Procedure for the Recognition of Saints in Orthodoxy. Orthodox Tradition, vol. ХШ, Nr. 2, 2002. pp. 5-6.


Nicefor.Info